Редица изследвания сочат, че при раздяла на родителите, настъпва промяна в начина, по който те и децата им възприемат връзката помежду си. Много ценен принос в това отношение имат изследванията на въздействието на развода върху децата, проведени от Уолърщайн и Кели през 70-те години на 20 век. В поредица от статии те проследяват тенденциите в поведението и емоционалната привързаност на 131 деца от Калифорния и техните родители в продължение на година след развода, както и начините, по които всички засегнати страни се справят с промяната (Wallerstein and Kelly, 1975). Данните сочат, че появата на емоционална дистанция между деца и родители е възможен резултат от раздялата, като допускат, че децата могат да се почувстват отчуждени поради ред причини (Wallerstein and Kelly, 1976). Следващи изследвания изтъкват възможните трудности в приспособяването на деца от разделени семейства, както и вероятността от влошаване на отношенията между родител и дете (Rowen and Emery, 2014; Fosco & Grych, 2009), по-високи нива на усещане за безнадеждност и по-ниски нива на привързаност към родителите (Buehler & Welsh, 2009). Поставени в ситуация на родителски конфликт, децата могат да влязат в триангулация и да им се наложи да изберат адаптивен механизъм, макар че емоционалната цена може да е висока (Garber, 2014). Възможно е преживяването на родителски конфликт и раздяла да повлияе дългосрочно негативно на децата, а в някои случаи се открива значима статистическа връзка между преживян родителски конфликт в детска възраст и депресивна симптоматика в зряла възраст (Schmidtgall at al., 2000).
През 80-те години на 20 век детският психиатър д-р Ричард Гарднър (1931 – 2003) доразвива вече придобилата популярност сред професионалистите тема за проблематичните отношения дете – родител в собствена теория: „синдром на родителското отчуждение”. От по-късна перспектива може да каже, че за разлика от изследователите преди него Гарднър „съществено измести фокуса на този конструкт – от клинично полезно динамично описание към патологичен синдром, който може да бъде диагностициран сред децата на разведени родители” (Garber, 2004).
Според дефиницията на своя автор, „синдромът на родителското отчуждаване (СРО) е детско разстройство, което възниква почти изключително в контекста на спорове за упражняване на родителски права. Основното му проявление е кампанията на детето за очерняне на единия родител, кампания, която няма оправдание. Тя произтича от комбинацията на програмиране (промиване на мозъка) с индоктринации на родителя и от собствения принос на детето към очернянето на таргетирания родител. Когато съществува истинско родителско насилие и/или пренебрегване, враждебността на детето може да бъде оправдана и следователно обяснението на синдрома на родителското отчуждаване за враждебността на детето не е приложимо” (Gardner, 2002: 95).
Wood (1994) посочва, че според теорията за синдрома на родителското отчуждение, когато децата показват отрицателни и враждебни, или дори само двойствени и противоречиви чувства към бащите си, или ако по време на развод дават данни, че бащите им са злоупотребявали с тях, това поведение най-често се случва под давление на майката.
Счита се, че има две движещи сили на процеса: детето и родителят, с когото то е катексирано, описван като „обвиняващият родител”, като действията на „обвинявания родител” нямат връзка с негативните чувства на детето към родителя или с твърденията срещу него/нея (Faller, 1998). Гарднър вярва, че е лесно да се насади СРО в децата, защото те са когнитивно незрели и податливи на внушения (Gardner, 2006).
И други автори говорят за отчуждение, но Gardner (2001) настоява, че СРО не е просто „родителско отчуждение”, а именно „синдром на родителското отчуждение.” Той се разграничава от понятието „родителско отчуждение” и подчертава значението на термина „синдром”, като се позовава на дефиницията на синдром като „клъстър от симптоми, появяващи се заедно, които характеризират специфично заболяване.” Гарднър въвежда ролята на „отчуждаващия родител,” когото нарича още „програмиращ родител” – него той държи отговорен за появата на враждебност от страна на детето към другия родител. СРО изначално предполага две страни, в която едната страна е потърпевша жертва, а другата манипулатор и психологически насилник (пак там, с. 612).
Симптоми и степени на „Синдрома на родителското отчуждение”
Гарднър формулира осем симптома на синдрома на родителското отчуждение, които обикновено се проявяват едовременно в детето:
- Кампания на очерняне.
- Слаби, абсурдни или лековати рационализации за неодобрението.
- Липса на амбивалентност.
- Феноменът „независим мислител.“
- Рефлексивна подкрепа на отчуждаващия родител в родителския конфликт.
- Липса на вина за жестокостта и/или експлоатацията на таргетирания родител.
- Заемане на сценарии.
- Разпространение на враждебността към приятелите и/или разширеното семейство на таргетирания родител (Gardner, 2002, с. 97).
Какво представляват по същността си осемте симптома?
- Кампания на очерняне
Негативно говорене и отношение към таргетирания родител, което се води от обвиняващия родител внеговата или нейната индоктринация на детето. Другият компонент на симптома е собственият принос на детето към това очерняне.
- Слаби, абсурдни или лековати рационализации за неодобрението.
Отчужденото дете сочи недостоверни или тривиални причини за негативното му отношение към таргетирания родител и за това, че не желае да бъде във връзка с него.
- Липса на амбивалентност.
Докато често отношението към родителите е амбивалентно (т.е. отчитат се техните положителни и отрицателни страни) и чувствата могат да са смесени, при СРО няма двойнственост. Отчужденото дете вижда единия родител като изцяло добър, а другия – като изцяло лош.
- Феноменът „независим мислител.“
Детето обяснява своята съпротива да вижда непредпочитания (таргетирания) родител като произтичаща от собствената му независима мисъл и не е резултат от влиянието на другия родител.
- Рефлексивна подкрепа на отчуждаващия родител в родителския конфликт.
При всеки един спор или неразбирателство, детето винаги избира страната само на единия родител (отчуждаващия) и се противопоставя на таргетирания родител.
- Липса на вина за жестокостта и/или експлоатацията на таргетирания родител.
Въпреки негативното говорене и проявите на неуважение, пренебрежение и отхвърляне спрямо таргетирания родител, отчужденото дете не изпитва угризения за начина, по който се държи.
- Заемане на сценарии.
Отчужденото дете разказва фалшиви истории и изкривени реалии за таргетирания родител, които са „абсорбирани” от него под въздействието на отчуждаващия родител.
- Разпространение на враждебността към приятелите и/или разширеното семейство на таргетирания родител.
Отчужденото дете пренася отчуждението и нежеланието си да се среща с таргетирания родител върху неговото обкръжение и роднини, дори ако те не са извършили нищо срещу него или програмиращия родител.
СРО се проявява в три степени: лека, умерена и тежка (Burrill, 2006). В лека степен не се наблюдават всички симптоми, но с развитието на състоянието към умерена или тежка степен всички или почти всички симптоми вече са налице, твърди Гарднър.
При леката степен на СРО детето може да отказва контакт с таргетирания родител, но когато такъв контакт се осъществи, то изпитва радост. На този етап детето все още може да се дистанцира от програмирането на отчуждаващия родител по отношение на таргетирания родител. При умерената степен симптомите са силно изразени и има значителни проблеми при контакта: детето упорито отказва да установи връзка с таргетирания родител, но все пак започва да отговаря и се стига до осъществяване на контакт, когато отчуждаващият родител отсъства. При тежката степен детето вече е интернализирало фалшивия отрицателен образ на таргетирания родител, насаждан от отчуждаващия родител. На този етап то твърдо и без обективни причини отказва контакт с таргетирания родител (Boch-Galhau, 2018). В зависимост от степента на синдрома се прилагат различни интервенции и се препоръчват различни съдебни действия. При тежка форма на СРО според Гарднър е необходимо съдът да отнеме детето от отчуждаващия родител и то да заживее с таргетирания родител, а на отчуждаващия родител може да се забрани да поддържа контакт с детето.
Ролята на СРО в правната система
Sauber (2006) сочи, че функцията на един експерт в спор за упражняване на родителските права може да бъде както описателна (експертът представя актуалния статус на детето), така и предписателна (експертът препоръчва изпълнението на конкретни мерки и действия). Някои съдии не разчитат на експертните предложения и препоръки при създаване на собствено мнение, докато други се позовават изцяло на тях. Когато Гарднър е в зенита на славата си, „синдромът на родителското отчуждение” става често цитирано основание за вземане на съдебни решения в американските съдилища, а Гарднър и неговите привърженици изразяват надежда той да стане стандартна част от съдебните експертизи (пак там, с. 30). Показания за наличие на СРО са използвани предимно в семейните съдилища и по-рядко в криминалните (Hoult, 2006).
Гарднър много активно работи със семейства в развод и с готовност изразява пред съда експертното си мнение при спорове за упражняване на родителските права, като се опира на собствената си теория за СРО. С личното си участие в делата той оказва значително влияние върху практиките на съдебната система в САЩ (Wood 1994, с. 1367).
Смятам, че е важно да се има предвид още едно съществено обстоятелство: голяма част от случаите, по които работи д-р Гарднър, са спорове за упражняване на родителските права, в които се изказват обвинения за сексуална злоупотреба от страна на единия родител спрямо детето. Дори първото описание на СРО като особено психично разстройство е в статията „The Parental Alienation Syndrome and the Differentiation between Fabricated and Genuine Child Sex Abuse” от 1987г. (Sperry, 2006). Предположението му е, че майките често подтикват децата да правят фалшиви обвинения в сексуално насилие срещу бащите си, които се използват за оправдаване на нежеланието им да прекарват време с тези бащи (Clarkson & Clarkson, 2008). В тази връзка д-р Гарднър създава собствени инструменти за идентифициране на сексуално насилие и те стават основните му средства за доказване на СРО.
За да си представим приложението на теорията на д-р Гарднър, ще илюстрираме с един от случаите, станали най-известни сред професионалните кръгове (адвокати, съдии, психиатри и психолози) – случаят Манди.
През 1990г. Манди е на 4 години. Родителите й са разделени и детето живее с майката. При връщането си у дома след едно посещение при бащата, Манди разказва на майка си, с детайлно описание, как бащата е злоупотребил сексуално с нея. Майката се обръща към Службата за закрила на детето и неин служител интервюира детето. Служителят стига до заключение, че разказът на детето е измислен. Медицински преглед не установява следи от насилие. При разглеждането на исканията и на двамата родители за реда на упражняване на родителските права, съдията решава, че разказът на 4-годишната Манди не е напълно последователен и че майката я е „програмирала” да говори определени неща за баща си. Опирайки се на теорията на д-р Гарднър за „синдрома на родителското отчуждение”, съдът дава на бащата да упражнява родителските права, а на майката е забранено да има контакт с детето си заради увреждащия ефект от поведението й върху детето и отношенията му с неговия баща.
Случаят „Манди” не е първият, при който СРО се използва като аргумент в полза за съдебно решение, но е първият, придобил по-широка популярност и става повод повече специалисти да проявят интерес към „синдрома на родителското отчуждение” като теория и методология.
Измерване на СРО
Гарднър конструира два инструмента за измерване наличието на СРО: The Sexual Abuse Legitimacy Scale (SALS) и по-късно Protocols for Sex-Abuse Evaluation (Faller, 1998). Те са предназначени да изследват случаи на предполагаемо сексуално насилие от страна на родител към детето му. Това е и главна област на експертност на д-р Гарднър, който вярва, че за да получат пълните родителски права, майките умишлено обвиняват бащите в несъществуващо насилие и го използват като част от процеса на програмиране на детето. Това обаче поставя въпроса как се измерва СРО в други случаи, когато няма твърдения за сексуална злоупотреба. Отговорът е, че няма една процедура и един утвърден инструментариум, който да се използва, а това е, както ще видим по-долу, една от критиките към СРО.
По-късно създадени инструменти за изследване на СРО са Baker Alienation Questionnaire (от Baker at al., 2012) и Parental Alienation Scale (от Gomide, Camargo и Fernandes, 2016). Hands и Warshak (2011) създават и тестват Parental Alienation Behavior Scale, като чрез теста изследват спомените на 50 студенти за отчуждаващите поведения на техните родители и качеството на отношенията с тях. Всички тези инструменти са прилагани на доста малки групи от населението и нямат представителност. Някои изследователи използват и инструменти, които са създадени с друга цел, като Parental Acceptance-Rejection Questionnaire (Rohnar & Ali, 2016) и интерпретират резултатите като релевантни на СРО теорията.
Някои специалисти използват също така качествени методи за идентифициране на „синдром на родителско отчуждение” – интервюиране на родителите, интервюиране на детето, наблюдение на поведението при взаимоотношенията дете – родител, както и преглед на съдебните протоколи (Moore & Ordway, 2013)
Триангулация в семейството е механизъм за манипулиране, при който единият родител не комуникира директно с другия, а използва детето, за да му предаде някакво послание, като по този начин образува триъгълник. Триангулацията води до форма на разделяне, при което единият родител манипулира връзката между детето и другия родител, като контролира комуникацията между тях.
Катексация (катексирано) – от термина катексис (cathexis), въведен в психоанализата от Зигмунд Фройд, за да обясни влагането на силна психична и емоционална енергия в даден човек, обект или идея.
